4. Синдромът на хроничната умора и дисбактериозата.

През последните години, особено на Запад, широко разпространение е получил терминът „синдром на хроничната умора”(СХУ), съкратено, характеризиращ заболяване, природата на което не е ясна. Досега лекарите така и не са стигнали до единно мнение какво всъщност представлява синдромът на хроничната умора.

Дали това заболяване е соматично, психично или може би просто състояние, предизвикано от нервно напрежение? Тук няма еднозначен отговор. А споровете, които продължават и до днес, са предизвикани от това, че синдромът на хроничната умора почти не може да се диагностицира, тъй като симптомите му са сходни със симптомите на хиляди различни заболявания, като се започне от психичните патологии и се стигне до соматичните. Признаците на синдрома на хроничната умора могат да включват трайно главоболие, мускулна умора, сънливост или безсъние, постоянен световъртеж, изпотяване и т.н., както и безпричинен страх, чувство на безпокойство, прерастващо в депресивно състояние, често се появяват и пристъпи на ипохондрия. Лекарите, които смятат, че синдромът на хроничната умора е сериозно заболяване, изискващо продължително и внимателно лечение, поставят тази диагноза чрез изключване на една болест след друга, но до голяма степен това все пак става интуитивно. А други, които се отнасят скептично към това, че синдромът на хроничната умора може да представлява сериозна заплаха за здравето ни (а понякога дори не вярват, че той съществува), съветват пациентите си „да не си пълнят главата с неща, от които нищо не разбират” и да се захванат с нещо полезно за обществото или семейството. Първите предписват на болните антидепресанти, стероидни противовъзпалителни лекарства, с една дума, лекуват отделните индивидуални симптоми, тъй като причините за появата на синдрома на хроничната умора засега не са известни на никого, а вторите изписват рецепти от типа на „Бифтек – 1 фунт, бира – 1 пинта, да се приемат на всеки 6 часа… ” или препращат пациентите направо при психиатър. Болните от това обаче не намаляват. Само в САЩ има над 2 милиона души, които страдат от синдрома на хроничната умора (според други източници – над 5 млн.). Какъв е изходът тогава и има ли изобщо такъв? За да отговорим на тези въпроси, трябва да се запознаем с историята на този проблем.

СИНДРОМ НА ХРОНИЧНАТА УМОРА

През 1990 г. в САЩ излиза книгата на Едмънд Блеър Боулз „Научете се да живеете със синдрома на хроничната умора”, в която авторът подробно описва новото, много интересно заболяване, тайната на което засега не е разгадана. Сигурно няма да сгрешим, ако кажем, че повечето от нашите читатели дори не са чували за него, макар че, както показва опитът от клиничните ни наблюдения, в нашата страна също има много хора, които страдат от това заболяване, без дори да подозират за това, и смятат, че състоянието им е нещо напълно нормално за нашия „луд” век. В отечествената литература синдромът на хроничната умора (СХУ) почти не се споменава, затова ще си позволим да изложим накратко и дори да цитираме съдържанието на някои глави от тази книга.

През 80-те години през страните от Северна и Южна Америка преминава вълна от заболявания, на които специалистите дават такива наименования, като „синдром на хроничната умора”, хроничен вирус на Епстайн-Бар, хронична мононуклеоза на дисфункцията на имунната система. Според статистическите данни броят на хората, които са се разболяли през 80-те години, е достигал 200 000. В потока от информация, залял Америка, в телевизионните предавания и радиопредаванията, вестниците и списанията започват да се появяват съобщения за тайнственото заболяване. През 1987 г. интересът към този проблем достига връхната си точка, като по същото време болестта получава и названието си – болест на Епстайн-Бар от имената на двамата млади учени, които за първи път откриват вирус, който според тях предизвиква тази тайнствена болест. Но понякога се появяват съмнения: може би това изобщо не е епидемично заболяване, а просто не съвсем разбираема, странна ситуация в медицината. Авторите на много статии обаче постоянно подчертават, че новата болест не е шега и има много сериозен характер, макар че заедно с това се публикува и мнението на техните опоненти, които смятат, че това „изобщо не е болест, а само епидемия от диагнози”. В същото време епидемията продължава да расте. Много лекари-скептици вече донякъде са променили негативното си отношение към СХУ, след значителното повишаване на броя на болните, които се оплакват от постоянна умора, главоболие, замъгляване на съзнанието, болезнени усещания в областта на шията и подмишниците, безсъние и лоша памет, болки в ставите и лош апетит. Това състояние често се съпровожда от треска, ангини, отпадналост и разстройство на стомашно-чревния тракт, гадене и замъгляване на зрението. Лекуващите лекари първоначално предполагат, че си имат работа с нови заболявания: вирусът на Епстайн-Бар вероятно е мутирал, появил се е нов ретровирус, например СПИН, а може би дори нещо напълно неизвестно. Епидемията обхваща северозападните райони на тихоокеанското крайбрежие, долината в горните части на река Мисисипи, Ню Йорк, Калифорния и други райони. На територията на цялата страна се организират научно-изследователски институти, които се опитват да разгадаят тайната на това странно заболяване, а широката мрежа от медицински институции вече се занимава не само с обслужване на болните, но и със събиране на информация за по-широкия спектър от въпроси, свързани с диагностиката и лечението на СХУ. В специализираните научни издания започват периодично да се появяват съобщения за резултатите от научните изследвания. СХУ обаче продължава да си остава загадка за учените медици и практикуващите лекари. В същото време става възможно да се направят определени изводи.